МОЙЪРС: Ти пишеш: "От падналите, гниещи дървета и листа поникват нови филизи, това означава, че от смъртта пониква живот, а от живота - нова смърт. И мрачното заключение, което неминуемо следва, е, че за да нараства животът, трябва да нараства и смъртта. И като че ли затова целият екваториален пояс на тази земя се характеризира с безумна страст по жертвоприношенията - растителни, животински и човешки".

КАМБЪЛ: Има един ритуал, който се приписва на мъжките общества в Нова Гвинея и който всъщност пресъздава земеделския мит за смъртта, възкресението и канибализма. Мъжете се събират на свещеното поле и първо отекват барабаните, следва монотонно припяване, после пауза и после пак отново. И това продължава четири-пет дни без прекъсване. Нали знаеш, ритуалите са нещо отегчително, просто те изтощават и именно тогава настъпва пробивът. Най-накрая идва великият миг. Следва голямо празненство, което всъщност представлява истинска сексуална оргия, в която всички правила се потъпкват. Докарват младите момчета от племето, на които предстои да станат мъже, за да имат първия си полов акт. За целта е построен голям навес от тежки дървени трупи, подпрени върху два изправени кола. След това пристига девойката, нагиздена като божество, въвеждат я в навеса и я слагат да легне под тежкия дървен покрив. Момчетата, шест или колкото са, отиват при нея едно подир друго за това тяхно първо сношение, което се извършва под акомпанимента на думкащите барабани и монотонното припяване, които не спират нито за миг. И когато последното момче отиде при момичето и двамата са още плътно прегърнати, някой ритва подпорите, покривът от тежки трупи рухва върху младите и ги убива. Отново имаме единението на мъжкото с женското, а те са едва в началото, тоест още в обятията си - не са се разделили. И това символизира единението на зачеване и смърт. Защото зачеването и смъртта са едно и също нещо.

После измъкват младата двойка изпод трупите, изпичат ги на огъня и още вечерта ги изяждат. Ритуалът е повторение на първоначалния акт на убиването на божеството и храната, която идва от тялото на мъртвия спасител. В нашата църква, когато приемаме причастие, ни учат, че това са тялото и кръвта на Спасителя. И ти го приемаш и се обръщаш навътре в себе си и там кръвта и тялото Христово работят за теб.

МОЙЪРС: Каква е истината, която разкриват тези ритуали?

КАМБЪЛ: Самата природа на живота трябва да бъде осъзната чрез деянията на живота. При ловуващите племена, когато се прави жертвоприношение, то се приема като дар или подкуп за божеството, на което хората от племето се молят да направи нещо за тях или да им даде нещо. Но когато това става при земеделските общества, там вече самият бог се принася в жертва. Този, който умира, се погребва в земята и се превръща в храна. Христос е разпънат на кръста и от тялото му идва храната за духа.

Историята на Христос представлява сублимация на най-обикновения растителен образ, който е съществувал в началото. Христос е на Светия кръст, тоест дървото, и самият той е плодът на дървото. Исус е плодът на вечния живот, който е на второто забранено дърво в Едемската градина. Когато човек отхапал от плода на първото дърво, дървото на познанието за добро и зло, той бил изгонен от рая, тоест от Едемската градина, която е средище на единството и хармонията, защото там не съществува двойственото разделение на мъжко - женско, добро - зло, Бог - човек. Ядеш от двойствеността и те изгонват навън. Дървото, чрез което може да се осъществи връщането в градината, е дървото на безсмъртието, където вече трябва да добиеш познанието, че аз и Отецът сме едно.

Връщането в Едемската градина е целта на много религии. Когато Йехова изгонва човека от градината, той поставя два херувима с пламтящи мечове пред портата. А когато човек приближава будистки храм и вижда Буда, който седи под дървото на безсмъртието, пред портата му също има двама пазители - това са всъщност херувимите и човек минава помежду им, за да отиде към дървото на безсмъртието. В християнската традиция Христос на кръста е на дърво и това е дървото на безсмъртието, а самият той е плодът на дървото. Исус на кръста и Буда под дървото - това са две идентични фигури. А херувимите пред портата - кои са те? Пред будистките храмове ще видиш, че единият е с отворена уста, а другият - със затворена - страхът и желанието, двойка от противоположности. Да речем, че си се упътил към такава една градина и въпросните две фигури отпред са истински и ти се страхуваш от тях, тоест ако се боиш за живота си, това означава, че все още си извън градината. Но ако не се чувстваш закрепостен към твоето его-съществуване, а гледаш на него като на функция на една по-голяма, вечна цялост и твоето предпочитание е към по-голямото, не към по-малкото, тогава няма да се страхуваш от тези две фигури и спокойно ще минеш между тях.

Това, което ни държи извън градината на рая, е собственият ни страх и желание по отношение на онова, което наричаме блага на живота.

МОЙЪРС: Дали хората винаги са се чувствали изгонени от висшата реалност, от блаженството, от насладата и радостта, от съвършенството, от Бога?

КАМБЪЛ: Да, но има и моменти на екстаз. Разликата между всекидневието и тези моменти на екстаз е всъщност разликата между това да си вън и вътре в Едемската градина. Минаваш отвъд страха и желанието, отвъд света на противоположностите.

МОЙЪРС: В света на хармонията.

КАМБЪЛ: В света на трансцеденталното. Това е основното във всяко мистично изживяване. Умираш за плътта и се раждаш за духа. Отъждествяваш се със съзнанието и живота, на които твоето тяло е само носител. Умираш за този носител и се идентифицираш с твоето съзнание, с онова, на което тялото е само съдържател, проводник. С Бог.

Това, което се среща в земеделските традиции, е идеята, че зад повърхностните проявления на двойствеността стои еднаквостта. Зад всички тези проявления стои едно сияние, което пронизва всички неща. Предназначението на изкуството е да разкрие това сияние посредством творбата. Когато човек види красотата на едно вълнуващо произведение на изкуството, той си казва: "Това е!" Тъй като неизвестно как то говори директно на душата и те кара да осъзнаеш тези неща, за които религията е призвана да ни отвори очите.

МОЙЪРС: Че смъртта е живот и животът - смърт, и че двете са в хармония, това ли?

КАМБЪЛ: И че трябва да балансираш между смъртта и живота, защото те са двете страни на едно и също нещо, а то е съществуването.

МОЙЪРС: И във всички тези разкази става дума именно за това, нали?

КАМБЪЛ: Във всички. Не познавам мит, в който смъртта да се отхвърля, да се отрича. Прастарата идея за жертвоприношенията не е точно това, което ние си мислим. Маите например имали игра, която много приличала на нашия баскетбол. В края на всяка игра капитанът на отбора победител се принасял в жертва на самото игрище и това жертвоприношение се извършвало от капитана на победения отбор. Той лично отрязвал главата му. Да приемеш собственото си жертвоприношение като благосклонност на съдбата към теб, именно това е заложено в тази прастара идея, такава е нейната същност.

МОЙЪРС: Тази идея за принасянето в жертва, особено пък на победителя, е съвсем чужда на нашия свят. Днес правилата са, че победителят печели всичко.

КАМБЪЛ: В същия този ритуал на маите името на играта в превод означава "да си достоен, за да бъдеш принесен в жертва като бог".

МОЙЪРС: Според теб вярно ли е това, че който губи живота си, той печели живота си?

КАМБЪЛ: Така казва Исус.

МОЙЪРС: А ти вярваш ли, че е така?

КАМБЪЛ: Да, вярвам - ако го загуби в името на нещо. Съществуват много сведения от седемнайсети век на мисионери-йезуити в Източна Канада, в които се разказва за един млад вожд на ирокезите, който бил пленен от вражеско племе. Участта му била да бъде измъчван до смърт. Североизточните индианци са имали този обичай методично да измъчват пленниците си мъже. Изпитанието трябвало да бъде изстрадано стоически. Това бил последният изпит по мъжественост. И така, този млад вожд на ирокезите е трябвало да издържи ужасното изпитание; но, за най-голямо учудване на йезуитите, той пристигнал развеселен, сякаш ще празнува собствената си сватба. Бил целият нагизден и пеел на висок глас. Неговите мъчители се отнасяли към него, сякаш са любезните домакини на многоуважаван гост. И той, и те играели ролите си безпогрешно с пълното съзнание за онова, което го очаква. Френските йезуити пишат, че били потресени от това, което сами определят като дивашки фарс, а участниците в него, или по-точно мъчителите на младежа - като безсърдечни зверове. Но не! Тези хора всъщност се явяват жреците, които ще принесат в жертва младия вожд. Това е акт на жертвоприношение, в който ирокезът може да бъде отъждествен с Исус. Самите френски свещеници всеки ден отслужват литургия, която не е нищо друго освен повторение на жестокото жертвоприношение на кръста.

Подобна сцена е описана и в апокрифните християнски деяния на Йоан. Действието се развива, преди Христос да поеме към своето разпятие. Това е един от най-трогателните откъси в християнската литература. В Евангелията на Матей, Марк, Лука и Йоан само се споменава, че след Тайната вечеря Исус и неговите ученици запяват песен на раздяла. Но в Деянията на Йоан тази песен е повторена дума по дума. Точно преди да влезе в градината, след като Тайната вечеря е приключила, Исус се обръща към другарите си с думите: "Нека потанцуваме!" И те всички се хващат за ръце и докато се въртят около него, Исус пее: "Слава тебе, Господи!"

На което обикалящите в кръг отвръщат: "Амин."

"Слава тебе, Слово!"

И отново: "Амин."

"Ще бъда роден и ще дам плод!"

"Амин."

"Ще ям и ще бъда изяден!"

"Амин."

"Ти, който танцуваш, гледай какво аз правя, защото твои са мъките на мъжеството, които аз ще изстрадам!"

"Амин."

"Ще избягам и ще остана!"

"Амин."

"Ще бъда единен и ще единявам!"

"Амин."

"Врата съм аз за тебе, дето ще почукаш на мен... Път съм аз за тебе, и пътник също." И когато спират да танцуват, той излиза от градината и поема към своето разпятие.

Когато тръгнеш към смъртта си по този начин, като бог, с познанието за мита, ти всъщност отиваш към вечния си живот. И тогава защо да тъжиш? Нека всичко бъде великолепно и красиво - каквото всъщност е. Нека да го отпразнуваме.